Челен опит

До ....................................................




Допълнителни ОБЯСНЕНИЯ И ВЪЗРАЖЕНИЯ

от Кубер Славянов Сапарев

относно АКТ за установяване на административно нарушение

номер 215065 (серия М) от 02 март 2004г.







Уважаеми Г-не,

Използвам правото си в 3-дневен срок от издаването на акт за установяване на административно нарушение с номер 215065 (серия М) от дата 02.03.2004г да направя следните обяснения и възражения, тъй като смятам, че в описанието на служителя на КАТ (ст.л-т. Иво Антонов Кирилов), има доста неточности. По-конкретно искам да обясня и възразя върху следното:



1. В издадения акт е посочено, цитирам “...навлиза и преминава на червен сигнал на работещата на нормален режим светофарна уредба...”.

Тук държа да отбележа, че в момента на преминаването ми през линията, на която се намира светофарът (маркировка липсваше), сигналът на светофара беше жълт. Тук искам да цитирам и члена от закона, който е отбелязан в съставения ми акт и който оспорвам да съм нарушил:



Чл. 6. Участниците в движението:

1. съобразяват своето поведение със сигналите на длъжностните лица,

упълномощени да регулират или да контролират движението по пътищата, както и

със светлинните сигнали, с пътните знаци и с пътната маркировка;



В същото време, бих искал да цитирам и частта от правилника за прилагане на Закона за Движение по Пътищата, която касае означенията на светлинните сигнали:



чл.31 ал.7 т.4. жълта светлина - означава "Внимание, спри!". Това не се отнася само за онези от водачите, които в момента на подаването на този сигнал, след като им е било разрешено преминаването, са толкова близо до светофара, че не могат да спрат, без да създадат опасност за движението. При подаване на този сигнал на кръстовище водачите, които навлизат или се намират в кръстовището,са длъжни да го освободят.



Тук искам да отбележа, че сигналът на светофара се промени от зелен на жълт, един миг (по-малко от секунда) преди да премина през неравност на пътя, по-който се движех (ул.”Проф.Цветан Лазаров”), останала след прокарване на кабели под пътя и която се намира на 5 метра от самия светофар и която неравност усетих силно поради раздрусването. Освен това, бих искал да уточня и цялата дължина на кръстовището, която лично измерих на 18 метра: 10 от стълба на светофара до пресичащата моя път ул. “Илия Бешков” и 8 от единия до другия тротоар на въпросната улица. Предвид на моята скорост от около 50 км/ч, близостта ми до светофара (по-малко от 7-8 метра) както и на метеорологичните условия (обилен снеговалеж и силен вятър) и съответно на състоянието на пътната настилка, която прецених, че освен влажна е възможно и да е замръзнала заради отрицателните температури, прецених, че при евентуалния ми опит за рязко спиране е възможно да загубя контрол над автомобила и по този начин да създам опасност за останалите участници в движението и за пешеходците, които изчакваха зелен сигнал, за да пресекат ул. “Проф. Цв. Лазаров”. Тук бих искал отново да наблегна на фактите относно моята скорост (50 км/ч), разстоянието от мен до светофара в момента на смяната на сигнала (7-8 м.), както и на цялата дължина на кръстовището (18 м.). Трябва да направя и уточниението, че след съставянето на акта, аз измерих с личния си мобилен телефон с вграден хронометър времето, през което светлината на светофара е жълта (2.7 секунди). След елементарно изчисление и прилагайки закона за праволинейно равномерно движение, който гласи, че изминатият път е равен на скоростта умножена по времето (S = V.t) и преобразувайки скоростта от 50 км/ч в метри в секунда за скоростта ми получаваме:



50 км/ч = 50 x 1000 / 3600 = 13.89 м/с,



а за пътя:



V x t = 13.89 x 2.7 = 37.503 метра.



Очевидно е, че за времето, през което сигналът на светофара е бил жълт, аз съм изминал разстояние от 37.5 метра, което значително надвишава цялата дължина на кръстовището събрана с разстоянието ми до него (18+8 = 26 метра). С всичко това искам да заявя, че аз не само че съм навлязъл в кръстовището на жълт сигнал на светофара, което е напълно разрешено в конкретния случай и предвид на дадените обстоятелства, но и съм успял да напусна кръстовището преди сигналът да стане червен.



2. Бих искал да направя и уточнение за мястото, което бяха заели служителите на КАТ, в момента, в който преминавах през кръстовището и където бях спрян от тях. Патрулният автомобил беше паркиран на тротоара от дясната страна на ул.”Проф. Цв. Лазаров” и беше обърнат с предната си част към светофара на кръстовището с ул. “Илия Бешков”, а служителите на КАТ се намираха вътре в него до момента на наближаването ми до тях. Около 5 минути след съставяне на акта ми, полицейският автомобил беше напуснал предишното си място, което аз бях запомнил – точно на това място започва ограда. След това направих двукратно измерване на разстоянието от тази точка до въпросния светофар (веднъж с километража на автомобила си и веднъж пеша със стъпките си) и получих резултат от 120 метра. Т.е. в момента на преминаването ми през кръстовището, патрулният автомобил на КАТ се е намирал на 120 метра от началото на кръстовището или сумарно на (120 + 18 = 138 м.) от края му – респективно мястото, в което съм навлязъл в него. Да сметнем и разстоянието от служителя на КАТ (ст.л-т Иво Антонов Кирилов), седнал в патрулния автомобил до правата на моето движение, което определям приблизително на 2.5 метра (1.5 метра от равнището на земята и 2 метра встрани от пътя и според Теоремата на Питагор за образувания правоъгълен триъгълник 1.52 + 22 = 2.52). Нека означим с точка М позицията ми в момента, в който сигналът на светофара е сменил цвета си от зелен на жълт, с точка N самият светофар, с точка A позицията на ст.л-т Иво Антонов Кирилов и с точка B ортогоналната проекция на точка A върху правата на моето движение – ул.”Проф. Цв. Лазаров” (фиг.1). Получават се два правоъгълни триъгълника, които имат общ катет (AB = 2.5 метра) и втори катет съответно NB = 138 метра и MB = 146 метра (138 + 8). Ъгълът MAN, сключен между моето положение в момента на светването на жълто M и позицията на светофара N представлява разликата между ъглите ANB и AMB. За тези два ъгъла намираме съответно:



ANB = arctg (AB/NB) = arctg (2.5/138) = arctg (0.0181) = 1.04°

AMB = arctg (AB/MB) = arctg (2.5/146) = arctg (0.0171) = 0.98°



Или за търсения ъгъл MAN получаваме:



MAN = ANB – AMB = 1.04° - 0.98° = 0.06°



С arctg съм означил тригонометричната функция “аркус тангенс”.





фиг.1



С всички тези изчисления искам да покажа, че видимото ми преместване в зрителното поле на ст. л-т Иво Кирилов от момента на светването на жълт сигнал на светофара до навлизането ми в кръстовището е 0.06° ! Това е равносилно на различаване на странично преместване на предмет на разстояние 15 cm от разстояние 146 метра! Предвид на факта, че в този момент служителят на КАТ се намираше вътре в патрулния автомобил, заради чието намокрено стъкло както и поради гореспоменатия обилен снеговалеж със силен вятър, смятам, че задачата за различването на това преместване, т.е. на различване момента на промяната на сигнала на светофара до момента на моето навлизане в кръстовището, става фактически абсолютно невъзможна от разстоянието и от позицията спрямо правата на моето движение, на което беше патрулният автомобил.





3. Искам да отбележа още, че в момента на съставянето на акта, жълтата светлина на светофара в посока откъм патрулния автомобил не светваше при преминаването от червен към зелен и обратно сигнал на светофара – с което искам да отбележа, че светофарът макар и работещ, не се намираше в пълна изправност.



В заключение искам да ви уверя, че целта на настоящите възражения не е доказване вина или злоумишлени действия на служителя на КАТ – ст. л-т Иво Антонов Кирилов, а само снемане на моята вина по посочения чл. 6 т.1 от ЗДП и анулиране на съставения ми акт! Готов съм при необходимост да сътруднича допълнително за изясняване обстоятелствата и причините за възникналото недоразумение.









София, С уважение: .........................................

04.03.2004г К.Сапарев

За вредата от алкохола

"... И изобщо, прав си е старият Фьодор Михайлович, който твърди, че всички, които не пият, са или болни, или подлеци. Има нещо нездраво и съмнително в трезвеника. Възприемам хората, които не пушат, тяхна си работа, дори възприемам тези, които не се заглеждат след жените по улицата, макар че… Но както и да се мъча, не мога да възприема непиещия за нормален. Непиещият е маниак и точка по въпроса. Всеки, който се опита да облече трезвеността в подкупно, здравословно и благообразно обяснение, е гад, мръсник, безочлив продажник. Да не пиеш означава да живееш като идиот. Да си противоестествен и пластмасов като вегетарианец. Липсата на алкохол води до оглупяване и тежка шизофрения. Изкривяват се представите за света. Човек, който не пие, е обладан от нечисти сили, служи на дявола и извънземните, става гей или умира от гъбички и херпес. ..."

Мистериозните рекорди на древните българи

Древните българи са изминали 6000 км през Евразийския материк. Рекорд, който бие легендарните морски пътешествия на Одисей и скандинавските викинги. Няма повод, но има нужда да се припомнят тези подвизи.
Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно. (Паисий Хилендарски)

Рядко се срещат народи като българите, чиято историческа съдба се дели на два крайно контрастни и ярко отгранчими периода. Период на велик възход, продължил почти цяло хилядолетие, и период на слабеене и упадък започнал преди хиляда години и продължаващ с малки прекъсвания и възходи почти до наши дни. Историята на древните българи ни е потребна, за да разберем както причините за някогашния наш неотразим възход като народ, така и причините за невидимия, но неизкореним упадък, който неведнъж е довеждал нашия народ през последното хилядолетие до плачевно състояние. Тя ни е необходима, за да си възвърнем отново онези светли сили, които са дали на България славата на една от най-големите, но и на една от най-справедливо управляваните държави в Европа.

Трудно е да се открие по-необикновен и по-загадъчен народ от древните българи. Този забравен народ има няколко исторически рекорда. Поради своята трудна историческа съдба той се е придвижвал на големи разстояния от своята прародина и не е изгубил името си сред многобройните народи и племена. Този народ е оставил следи от запад на изток на повече от 6 хиляди километра и от север на юг на повече от 5 хиляди километра разстояние. Изминатите от този народ географски разстояния през огромния Евразийски материк са по-големи от разстоянията, преодолявани от древните гърци при легендарните им морски пътешествия и от знаменитите скандинавски викинги.

Светът благоговее пред митовете на елините и пред сагите на викингите, а българите не се споменават сред народите пътешественици и тяхната необикновена устойчивост не се познава. Не се познават техните пътешествия на запад и на север и в последствие многобройните им пътешествия към Индия по времето на прочутия цар Кардам и за преселенията към Армения и към планината Булгар в Мала Азия.

Причината - от една старана на древните българи се е гледало като на нежелани гости, намесили се в живота на богатите византийски провинции. 90% от информацията за ранната и средновековна българска история идва от византийски историци и хронисти. От тях не може да се очаква обективно отношение към българския политически и църковен елит. Това е нормално. Българската държава е основен съперник на Византия в битката за хегемония в Югоизточна Европа. От друга страна българските средновековни истории и хроники са унищожени при завоюването на страната от турците. Още в XIV в. са изгорени всички царски, болярски, патриаршески, митрополитски и манaстирски библиотеки и архиви. Български документи е унищожавало и гръцкото духовенство. През XIX в. са унищожени много български ръкописни сбирки, останали в манастири и църкви под юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Същата е съдбата на хилядите надписи върху камък. Голяма част са изчезнали в турските варници на територията на старите столици Плиска и Преслав. Съхраняваните документи в Киев са унищожени през XIII в. от татарите. Съхраняваното сега във Ватикана е отдавна известно. Във библиотеката на Ватикана обаче са унищожени много документи през 1576г при. т.нар "сакко ди Рома" (ограбването на Рим от германските войски и втори път от войските на Наполеон). Малкото налично в Москва също е унищожено при пожарите през 1812 г. при Наполеоновия поход. Източници за историята на древните българи се намира най-много в не съвсем обективните и често преразказани византийски хронисти. Така са правили и Цезар Бароний, и Мавро Орбини, и Петар Богдан и Отец Паисий. Това е довело до появата на немалко съществуващи и до днес грешни представи за българската история. Затова е необходимо системно научно изследване на наличните китайски, арабски и арменски документи.

Рядко се намира народ, който е създал на четири различни места, на хиляди километра една от друга, четири големи държави наречени с едно и също име. Първатa е в подножието на Памир и Хиндокуш. Втората е при Кавказ, наричана от византийците Старата Велика България, за която напомнят крепостните стени на град Хумар. По тези крепостни стени, както и по стените на Вавилон, е можела да мине колесница. Третата е край Волга, наричана от Русите Велики Болгар. Четвъртата е край Дунав. Последната България изгражда като столица огромната Плиска върху 23 кв.км. През IX-X в. това е вероятно най-големият град в Европа.

Ако речем да опишем накратко българската история, можем да си послужим и с четири известни имена на български планини. Първата е планина Българ в далечния Памир, описана в арабски документи през X в. Втората е Булгра в централен Кавказ в съвременната област Балкария. Третата Булгар в древната област Каликия Трахея (Суровата Каликия) в Мала Азия. Четвъртата планина е България (днес Булгерия) на юг от Неапол. Това е най-западното планинско гнездо на древните българи. Тези четири планини сочат пътя на българите, но и една особеност. Древните българи са създавали своя държава винаги до висока планина, в която при бедствие да спасяват своя народ.

Четирите велики български градове. Древният град Балх край Памир е столицата на Балхара. В древността Балхара е наричана "Страната на хилядата градове". Вторият е Българският Балх в Кавказ, който е наричан от арабите Булгар балк. Третият град е Велики Болгар край Волга. Четвъртият е Бълград на север от Дунав. Един от големите градове на Аспарухова България. Същият град днес се казва Алба Юлия. Унгарците го наричат Булгарфейервар и Дюлафейервар.

Четирите реки, край които са обитавали древните българи. Пъвите две са далечните реки Балхаб и Куб (днешна река Кабул) в древна Балхара. Втората река е Куб (днешен Кубан) в Кавказ. На трето място е река Волга. Четвъртата река е Дунав.

Българската история може да се опише и с четири имена на герои. Авитохол, споменат в древна българска легенда заедно с имената на Ромул и Рем. Вторият легендарен български владетел е Ирник. Пред него са изпитвали стархопочитание две велики империи - Византия и Сасадинска Персия. Аспарух, който завзема византийски провинции, заселва се в тях и принуждава Византия да му плаща данък. И един български духовник. Малко известния Петър Българина от Булгаро Верчели. Той получава през шести век кардиналския сан от римския папа.

В "Махабхарата" на царя на Балхара се гледа като на един от царете, произхождащи от древна Ария - легендарната прародина на индоиранските народи. За това както означава тази подробност най-видният съвременен санскитолог Томас Барроу казва: "Нахлулите в Индия северни народи наричали себе си с името AIRIY. Зад тях в Азия останали родствени с тях народи, които заели цялото Иранско плато и обширните пространства на централна Азия. Тези народи наричали себе си със същото име - на езика на Авестата AIRIY, от което произлиза и името на съвременен Иран." По времето, когато е била писана "Махабхарата", все още е бил жив споменът за общата прародина на индийците и иранците, известна като АЙРИАНА ВЕДЖЙО, затова индийските крале са гледали на царете на Балхара като на свои древни сродници, произхождащи от прастарата съвкупност от народи, наричана с общото име AIRIY (АЙРИА).

"Царете на Ария - пише в Махабхарата" - верни на своята цел, сигурни в своето знание, познавачи на "Ведите", изкъпаха душите си в светлия ручей на "Упанишадите". Царете с цялото дължимо достойнство и благолепие и вървейки заедно като един, изпълниха всички високи церемонии за своето обединяване, Бхарата! Това беше царят на Балх - Бахлика, който докара колесница, облечена цялата в злато и Судакшина я запрегна с бели коне от Афганистан...Господарят на Декан донесе ризница. Царят на Магадха - гирлянда и тюрбан; великият стрелец Васудана доведе огромен слон на 60 години...Царят на Кашите донесе лък. Шаля - царят на Мадра, донесе позлатен меч и мандолина със златни струни..."Тук царят на Балх е посочен на първо място между съюзниците на индийската династия Каурави, при това той стои начело на съюзните царе при церемонията по побратимяването, съединяваща по прастар обичай в едно цяло царете на АЙРИА, т.е. на древната индоиранска родина. Забележителен е и подаръка на царя на Балх - облечена в злато бойна колесница с превъзходни бели коне.

В анонимния хронограф от 354 г. българите са посочени като потомци на СИМ, който според Библията заселил след Потопа земите на Изтока. Тази легенда ясно сочи, че българите са дошли от земите на Изтока.

Явно е, че българите са дошли в Кавказ от това древно и богато царство като са се преселили оттам.

Но каква би могла да бъде причината за това? На този въпрос отчасти са отговорили индийските и китайски източници.

Напоследък все повече се пише за връзките на прабългарите с някои от най-старите цивилизации: Древен Египет; Шумер; Китай и др. Интересен е въпросът и за отношениятя между древните българи и есеите в старата римска провинция Палестина.

Източници: 1. Библиография; 2 Косвени източници; Ранни китайски източници; Трудове на епископ Григорий от Павия края на пети век; История на Мовсес Хоренаци пети век; Сведения за кавказките българи на сирийския хронист Захарий Ритор от 550 г; сведения от арменската география "Ашхарацуйц" 680-790г.

„Отвес" - сайт на българските масони

Към българските национали: магазин за смели сърца няма...

Според Джордж Лукас хаоса, злото и бездушието могат да съсипят вселената. Срещу тях е голямата битка и тя се води на живот и смърт. Ницше счита, че бездушието и експлоатацията са част от разрушението.
Пенчо Славейков степенува от „сляп", „роб", "най-ограничен", „скот", „долен" до най-ниското - „творение бездушно".

Кое от тези неща не се отнася към българските футболни национали?

Те посрамиха екипа с герба и трикольора! За тях вече не важат изрази като „Лъвовете" и „Бъл-га-ри - ю-на-ци". Не съм спортен журналист, не съм футболен специалист, но обичах да гледам мачовете на националите. Вълнувах се, страдах при загубите, кефех се на победите. С приятели сме развявали българското знаме, пели сме песни. Дори когато сме падали, сме казвали, че това е спорт, това е футбол и в тази игра има победители и победени. Но когато загубите са били достойни, когато поражението е било след свирепа битка. С такива рани самочувствието укрепва, волята за реванш се превръща в стомана. Но всичко това днес го няма, сякаш сме затворили страница от историята си.

Имам много колеги и приятели спортни журналисти, които надявам се, ще ми простят прекрачването в тяхна територия. Те ще направят своите анализи, ще посочат причините за резила, ще назоват и спортно-техническия грип, срещу който националите ни не откриват ваксина от доста време. Аз искам да споделя чувствата, които изпитах, а като мен и стотици хиляди други българи, в кошмарната тиранска вечер при „кървавото" 1:1.

„Храбри идат твойте капитани", е казал Вазов по повод геройските сражения при Сливница в Българо-сръбската война. Такива „капитани" в българския отбор няма. Нито един. В Тирана "орлите" изкълваха и последните трошици национално самочувствие. Опитите на Димитър Бербатов и Мартин Петров да сторят нещо бе повече професионален рефлекс, черта на харктера и домашно възпитание, отколкото вътрешна мотивация. Но са само те двамата. Всички останали са посредствени момчета, за които понятия като морал, спортна злоба, хъс, патриотизъм и гордост са непознати неща. Дори да могат да ги произнесат, те не знаят тяхното значение. Те дори не са разбрали, че липсата на талант и качества могат да бъдат компенсирани с желание, решителност и всеотдайност. Да играеш без сърце е страшно. Затова световните медии никога няма да използват за нашите футболисти определения като „гордите шотландци", „железните ирландци", „непреклонните скандинавци", „коравите румънци", „червеният динамит", „германската машина", „италианското катаначо", „летящите холандци". Понякога, но само за вътрешна консумация, сме им прикачвали „опълчението", но винаги с конска доза ирония.

Имената на хората, които посрамиха герба и трикольора не ме интересуват. Повечето от тях са безлични спортисти, които се вълнуват много повече от фотосесиите на татуировките им, отколкото от играта. Във всяка една махала и училищен двор, от Лом до Ахелой децата ритат с повече стръв, очите им святкат като ками, преследват топката и противника като хищници, желаят гола като мечтата на живота си. Може би някога, в един друг живот, част от сегашните национали да са били и те такива деца, но това е било много отдавна. Сега са посредствени манекени. Самодейци в игра за мъже. Забележителности, значими само за тесен кръг роднини и един самосвал силиконови цици. Ако бях на мястото на Мартин Петров и Бербатов щях да откажа да играя с тази трупа от смешници, които изглеждат мачовци единствено в кривите огледала на своето оскъдно въображение. Те винаги имат готови оправдания след провали като мачовете с Чехия, Швеция, Албания, Люксембург. Втръснали са ни шаблоните им „късметът ни изневери", „днес господ не беше българин", „футболът е игра, в която често не побеждава по-добрия", „имахме своите шансове", „ако бяхме вкарали нашите положения"... Тези момчета така и не разбраха, че страдаме не от резултата и загубата, а заради беззъбата им, безидейна и бездушна игра. Страдаме, защото те не горят на терена, не се раздават, не са смели и дръзки, не смеят да рискуват, страх ги е от „ръкопашен" и „на нож". 90 минути за потене, част от които прекарват като витизчии, търкалящи се по тревата. И ако с нещо превъзхождаме противниците, то е по симулиране на травми и репликиране на съдиите. До съвършенство владеем и грозната игра. Да, има изключения, но те само потвърждават правилото. Половината от тези „храбри" манекени в спортни екипи не знаят текста на химна. За част от тях футболът е пиар кампания, в която гела за коса е по-важен от треньорските указания и дисциплината на терена. Тези момци дори не разбират, че ако Димитър Пенев бе излязъл на терена в Тирана, щеше да бъде по-добър от тях! Защото Чичо Митко има кураж и душа за тази игра.

След поредното фиаско ще се чуят много критики, остри думи, нападки. Но те едва ли ще засегнат честолюбието на националите. Те си имат изкован щит за подобни ситуации - правят се на обидени и заемат позата на жертва. Което ги приближава повече до восъчните фигури от музея на Мадам Тюсо, отколкото представители на българското племе. За тях празните стадиони са проблем на феновете. Слабата им игра е плод на чужда завист. За безмислиците на игрището са им виновни журналистите. За липсата на трансфери са им криви началниците и треньорите. Те самите са много готини, но в тази държава няма кой да ги оцени. Добре поне, че ги има чалгаджийници, та да се изявят истински. Там е техният олтар, а не на терена.

Затова и най-честият коментар навън за нашите национали е, че могат да объркат нечии сметки. Да „объркат" чуждите, а не да постигнат своите цели и сметки! Колко тъжно...

След мача в Тирана две неща станаха кристално ясни.

1. Този отбор няма място на европейски финали.

2. Този отбор няма никакво бъдеще и трябва да бъде разпуснат.

Дали около Бербатов и М. Петров може да се почне събиране на чисто нова команда, дали ни е нужен чужд треньор, какъв анализ трябва да направи Футболния съюз, дали същият този съюз дължи отговор на обществото за скандалното безхаберие на повечето национали, нужен ли е обществен дебат за родния спорт - детски, юношески и професионален - да кажат специалистите.

България трябва да има отбор, който и когато губи, да го прави достойно. Защото знайно е, че Капитана не пада на колене и магазин за смели сърца няма.



Огнян Стефанов,

един унизен зрител

Ползата и вредите от Желязко Христов и Янка Такева

Повече от три седмици продължават учителските протести. Справедливи или не - въпрос на гледна точка. По принцип борбата за по-високи доходи винаги е била разбираема, защото е свързана не само с битови подобрения, а и за оцеляване.

В този смисъл действията на преподавателите са много повече социални и професионални, отколкото политически. Да ме прощава опозицията, но е очевиден опитът й да се възползва от сътресенията в образованието, за да подобри резултатите си на местния вот. Появиха се нафталинени сини лидери от сорта на Александър Йорданов, който след блаженото си посланичество в Полша и Македония, без дори да отговаря на изискванията на Закона за дипломатическата служба, се е превъзбудил за нови подвизи. Иска сваляне на правителството, нови избори и т.н., възползвайки се от критичната ситуация, в която се намират голяма част от стачкуващите. Това е най-малкото неморално. Гласовете за оставки не защитават принципните права на протестиращите и реформата в образованието, а се опитват да използват емоцията, която логично съпътства протестите, като батерии "Дюрасел" за изхабените си платформи. На всички тези политици им се привиждат бунтове и най-вече власт. Използването на учителското съсловие за подобни цели е повече от цинично.

И ето точно тук се проявява вторият фактор от хитрия капан - синдикатите. Ще цитирам мнение от един блог: „Българските синдикати - този тумор в организма на съвременното общество, тази киста на задника на държавата, която се родее с мафията и на практика се държи като нея. Синдикатите нямат полезна роля за друг, освен за собственото си ръководство. Профсъюзните лидери в България карат автомобили за по над сто хиляди евро, а в същото време призовават за увеличаване на доходите на членовете си. Подобно лицемерие е присъщо на тези паразитни организации, смучещи пари от собствените си членове с претенцията, че защитават правата им. С действията си синдикатите обогатяват определена ограничена група хора, като в същото време разстройват нормалното функциониране на пазара на труда и на цялата икономика, допринасят за ограничаването на икономическия ръст, а оттам в дългосрочен план пречат на увеличаването на доходите на членската си маса. Ако за момент се върнем на учителската стачка и си спомним изказването на синдикален лидер, който отбеляза, че тези учители, които не стачкуват, няма да получат исканото увеличение в приходите, ще илюстрираме много добре мафиотския подход на синдикатите. "Който не е с нас, е против нас" - доста прилича на мото на престъпна организация и разкрива истинското уродливо лице на синдикализма. Още повече, че под благовидното прикритие на искания за увеличаване на учителските заплати се издигат и политически искания - доста ояденият и крайно неприятен индивид Желязко Христов, председател на картела КНСБ, заяви: „Учителите сега искат оставката на министър Даниел Вълчев, а утре ще поискат тази на премиера." За думите и делата на освидетелствания шизофреник Константин Тренчев, приятел на гореспоменатото лице Христов и председател на другото пипало на октопода, „Подкрепа", изобщо не си струва да говорим - те са красноречиви и сами по себе си."

Не цитирам автора, защото не съм получил личното му съгласие.

Част от учителите са неопитни в политическите игри и интриги. За разлика от д-р Константин Тренчев, д-р Желязко Христов и Янка Такева. Тези трима герои, сложили си шапката на "борци за правото дело", са нищо повече от опитни играчи, които печелят от всеки протест. Днес от учителите, утре на гърба на миньори, шофьори, медици и т.н. Те представляват по-скоро картел, който се грижи за свой бизнес, а стачките са механизма за попълване на личните им сметки и тези на подвластните им профсъюзни структури.

Примерите са направо крещящи. Как така Янка Такева се оказва зам.-председател на Пенсионно-осигурително акционерно дружество „Сила"? Това става с решение на Софийски градски съд от 18.07.2003 г. Но това явно не е достатъчно, защото Такева не отказва членство в Съвета на директорите и в Социално-осигурителен фонд „Сила". Тя е съсобственик и в регистрираната във Варна фирма „Изгрев 03", която има предмет на дейност хотелиерство и ресторантьорство. Нейното име е и сред собствениците на ЗКМО „Кочериново". Също и в „Труд и капитал Холдинг" АД. Да откривате в тези действия и участия загриженост за българските учители?

Към това могат да се прибяват неистовите й опити да стане образователен министър от квотата на БСП, когато се сформираше коалиционното правителство. Говори се, че тогава тя давала 100-процентови гаранции, че ще държи под контрол българските учители чрез своите структури. Това бил най-големият й коз, но очевидно са се искали и качества като почтеност, морал и др.

Преди няколко месеца Янка Такева направи пореден опит за вклиняване в политиката, като кандидат за евродепутат. И тази мечта не се сбъдна и сега тя отново е на гребена на вълната. Дали няма да иска нов пост на гърба на учителското недоволство или "да"...

Милионерът д-р Желязко Христов също доста странно изглежда в някои моменти от стачката. Той плаче за мизерните заплати на предодавателите, но упорито крие своите доходи и имотно състояние, което може да се мери единствено с това на някои от българските олигарси. За скандалния му дворец в родното село Рогош, Пловдивско, са казани и показани много неща. Преди време той бе дори затворил улицата, за да не го притесняват съселяните му, когато почива или има скъпи гости. В Пловдив мнозина помнят и скандалите около опитите му да реституира част от централни гробища, които искаше да застрои, а гробовете на стотици пловдивчани да бъдат преместени или заравнени. Името му е и сред шефовете на „Синди прес" ООД, „Българска аграрно-хранителна индустрия - 1991", „Асет - П", дружество за строителство и обзавеждане на имоти, покупко-продажби на имоти и пр. Както се вижда - все синдикални дейности.

Журналистът Станимир Въгленов правилно бе нарекъл КНСБ картел, а не синдикат.

Тези хора ли защитават правата на българските учители? Не е ли време съсловието да се отърси от своите „водачи" и да потърси в пряк диалог правата си?

Правителството също трябва да извърви своя път, като изостави назидателния тон и постоянните упреци, че някой го рекетира. Рекетьорите са известни и това не са преподавателите и възпитателите, а някои техни синдикални ръководители. Време е тези неща да се осъзнаят, за да имат преговорите реални шансове. Ескалацията помага на хора като Такева и Христов да искат повече за себе си и да легитимират своите претенции да влияят на обществения процес у нас. Те се хранят със стачки, както вампирите с кръв. Нека и опозиционните лидери поукротят страстите, за да се даде шанс на протестиращи и власт да се разберат. Ако това не стане - обществото само ще покаже как да се продължи напред: чрез нови стачки или предсрочни избори. Но днес тези крясъци не са на дневен ред. Да сънуваш власт не означава цената да се плаща от хората в образованието. Подло е да бъдат използвани от шепа ояли се синдикалисти и още толкова политици.

Избрано от форума:

„Тоя Желязко Христов и всичките му притурки, намотки и навивки са една страхотна незаконна пирамидална структура, финансирана незаконно, съществуваща незаконно и действаща извън закона. Докога ще търпим незаконни хора да пречат на развитието на държавата!?"

„Ето това са българските „профсъюзи". Едно време основното им занимание беше да вадят зъбите на работниците, за да слушкат партията любима, сега се бутат в политиката като Тренчев - „касетката", Христов - „меха" и Янка - „партизанката". Къде си, Маргарет Тачър...."



Валери Колачев

Извинителна бележка

Висша Математика 3-та част